А с болката какво да правим?

Та, казваш,

възпитателна е тя

и няма нужда

нещо да и правим?!

С накуцващи,

ударени сърца -

през сълзи и напред....

така ли става?

Една магнолия

в косите на нощта

рисуват сънищата ми,

а вън е снежнобяло.

Жестока,

заскрежена красота,

гаси свещичките

из крехкото ми тяло.

Пристъпва мракът-

гъст като мъгла

и толкова

като завивка нежен,

да приласкае,

че размазвайки грима

сълзи прокрадват се

по бузите.

Небрежно...

Така ли става?!

Падаме.

Грешим.

А после с пръсти нервни

търсим ласка.

От болката

дали да закрещим

или пък да я скрием

с черна маска?

И да се слеем в танц

с притворени очи,

дори и всяка стъпка

да ни реже,

като крачетата на

малката русалка...

Ехххх, мълчи!

Танцувай с мен

за малко

плах и нежен.

**************
Преди да се роди дъждът

Днес сигурно ще завали
и този вихър във косата,
наречен вятър, как върти
на младите брези листцата -
венец от порив и копнеж,
оронва сънените мисли
и иска ти се да го спреш,
но начин има ли измислен?!

Днес сигурно ще завали...
По облаците го долавям.
Тежат от дъжд. Ще се роди -
усещам мъничко остава.
И всяка капка ще цъфти
по бузите ни - теменуга...
Че пролет пак е. Ех, дали
ще бъде този път по-друга -

по-нервна някак и капризна,
ту слънце жарко, ту пък - студ?!
И зъзна в тънката си риза.
Сърцето дращи в морна гръд
въпроси хиляди, които
не дават нощем да заспят
очите ми и в бесен ритъм
по вените кънтят, кънтят...

Днес сигурно ще завали...